Улица „Велика“ беше прекръстена на „Клубна“ с нареждане на общинската управа след дълги консултации с експерти от всички ведомства. Тяхното единодушно искане бе индивидите със специални потребности да бъдат групирани и събрани на едно място, за да бъдат обгрижвани и подпомагани. С цел да не се предизвика публично неодобрение и хистерия бяха поканени редица психолози, които да потвърдят, че става въпрос за подпомагане на хобисти, а не на инвалиди. Първият клуб дискретно отвори с трима души вписани членове живеещи на логорея, но само за няколко седмици благодарение на приветливото представяне клубът набра популярност и и се наложи да му бъде предотстъпено допълнително помещение. Интересът бе така огромен, че избраният за секретар обърка списъка с имената и насъбра вътрешно напрежение. Стотици души влизаха и излизаха и всички очакваха от него някаква отчетност и порядък докато той просто жадуваше да говори часове наред за ужаса, който му причиняват. Тъй като не беше уточнено и името на клуба той сложи работно заглавие „хоби говорилня“ и дори се обади в общината да го предложи.
Докато се чакаше отговор бе въведен ред, по който хобистите или както някои ги наричаха „хронофагите“ да могат да осъществяват своята клубна дейност и когато окачиха табелата над вратата втурнаха се тълпи от членове да я видят и за всеобща изненада настана мълчанка. Над вратата деликатно висеше бяла табела с мазни черни букви, на която пишеше:
Клуб на емоционалните
ексхибиционисти
Една от най-активните членки на клуба по име Възнесенка разбута тълпата и нахлу завихрено в залата, но друга се опита да застане на пътя й:
- Видя ли табелата?
- Не ме интересува никаква табела! Днес е мой ред да говоря и този път няма никой да ме предрежда! Не можете да си представите какво ми се случи! Часове мога да говоря! Отивам да вадя лична карта и...
- Но табелата...
- Никой не се интересува от моите чувства! Влизам с прост въпрос! Кога ще си получа картата! Казва „Кажете си телефонния номер“. Казвам „това е полицията, нали?!“... А те... А те... - Възнесенка спря посредата на помещението и си пое дълбоко въздух, защото се задъха от забързаното ходене. - И тогава една жена...
Ситен мъж се залетя от вън и извика:
- Сложиха втора табела!
- Каква табела? Защо никой не ме слуша? Къде тръгнахте всички... - Възнесенка затътри след останалите, разбута двама трима ентусиазирано и когато успя да се промуши навън се облещи. Над съседната врата винтеха втора табела с надрис:
КЛУБ НА ВОАЙОРИТЕ
Тя, обаче прочете първата табела и сред настаналата тишина вдигна ръка и я посочи:
- На какво прилича това?!
- Нали? - Погледна я висок мъж, но Възнесенка не го отрази и продължи:
- Когато е заглавие трябва да бъде членувано! Клубът, а не клуба! Нито пък някакъв си неопределен клуб! Клубът на емоционалните ексхибиционисти! И какви са тия нелепи букви?! Тия в общината вече се излагат!
Онези, които бяха обърнали очи към нея се вгледаха отново в табелата и се умислиха, а една жена й отговори:
- Правилно е изписано. Клуб на емоционалните ексхибиционисти. Клубът не извършва действие, защото това не е изречение, а табела. Затова е правилно да бъде „клуб“. Действието го извършват членовете на клуба на емоционалните ексхибиционисти. И затова те са членувани, а не той.
- Няма такова нещо! - Възнесенка се заинати.— Именно клубът на емоционалните ексхибиционисти извършва действието, тъй като клубът е събирателно, в което влизат всичките му членове. Освен това щом е заглавие значи трябва да е членувано!
Един мъж подхвана брадичката си и колебливо предположи:
- А дали ексхибиционисти не се пише без „к“? ЕсхИбиционисти.
- Не, с „к“ се пише. Сигурен съм.—Отвърна друг, а трети възкликна:
- Разбира се, че няма „к“. Тия са освен всичко и неграмотни! Не знаят пълен член, не знаят правопис! Какво знаят, ми кажете? Хубава работа ама нашенска! Това в Германия няма как да се случи! Аз съм работил там шест години и не съм видял нито една правописна грешка!
- В Германия? Сигурен ли сте? - Озадачи се едър мъж, а другият веднага повдигна раменете си сякаш това е най-естественото нещо:
- Ами разбира се! На летището си пише Флюгхафен, а не само хафен или само флюг. Не пише флюгфафен или Хлюгфафен.
- Аз мислех, че на запад по летищата пише Еропорт, а не Хлюгфафен.
- Флюгхафен. - Поправи го другия и натърти на „юг“ с тежко ударение, което предисвика съмнение у някои, че такава дума въобще съществува, но не успяха да се вместят да говорят, защото компетентна госпожа възкликна:
- Това е защото те нямат клуб на емоционалните ексхибиционисти. Ако имаха щяха да направят и правописната грешка. Най-накрая и ние да имаме нещо, което другите нямат...
- Сигурна ли сте? - Готов да спори едрият мъж смигна и се приведе заканително, но издължен господин заклати глава разочаровано:
- Според мен е закачена твърде ниско. Трябваше да я поставят с петнайсет сантиметра по-високо. И трябваше да бъде по-голяма.
- Какво искате? Добра си е табелата. Все кусури търсите. Някои хора и звънец нямат! Те не харесвали табелата!
- То и ние нямаме звънец.
- Сега звънеца им е проблем!
- ЗвънецЪТ! - Поправи го Възнесенка, но мъжът стисна устни:
- Аз ако чакам да ми сложат цвънецЪТ, за да си звънКАМ въобще нямаше да се кача на трамваЯТ, за да дойда тука!
- ЗвънецА! НеГо. ТрамваЯ.
- Луда... - Той махна с ръка и се отдалечи, защото не му се разговаряше с откачени жени в разгара на критическата.
- Влизайте, влизайте вътре! - Подвикна секретарят на клуба. - Имаме си табела. Да се разделим по двойки и да го изговорим. Какви чувства буди това у нас, какво означава да имаш табела, какви впечатления оставя. Хайда хора, да не стоим на улицата...
Възнесенка чу това и докато останалите се изчакваха, за да влязат вътре и вече се наговаряха кой с кого ще си партнира по време на говоренето тя се опита да настоява:
- Не! Чакайте! Днес е мой ред да говоря пред всички... Не можете да си представите какво ми се случи! Искат да имам телефон, за да ми издадат лична карта! Чакайте...
Клубният ден завърши както започна - в спор за табелата. Някои настояваха, че е малка, а други, че буквите не трябва да са черни. Това се преля във възхвала на чуждестранната емоциналност, оплюване на родния ексхибиционизъм и накрая всички говореха едновременно, както ставаше в привършека на абсолюто всяка клубна среща и се наложи да се разотидат, за да не се изпокарт. И през цялото време Възнесенка се опитваше да накара останалите да й дадат думата, но те не я отразиха. Към осем и половина остана сама и огорчено въздъхна.
В съседния клуб на дълга маса седеше Тотко Тотков, пенсиониран специалист на системата, който вече не работеше, но имаше нужда, а и навика да следи и наблюдава. Съвсем не случайно той попадна в новия клуб и прие табелата отвън равнодушно.
Той бе облечен в сива риза, бледокафяв панталон и старателно дращеше ситно изписан текст на карирани листове. Описваше в свободна форма събраната информация от проведеното наблюдение, от която впоследствие щеше да извади най-важните детайли за доклада си. Текстът щеше да стане, освен това, част от книга подпомагаща бъдещите служители на системата.
Сред брътвежите от съседния клуб той успя да идентифицира оперативно интересни лица. Записа си имената, с които се представиха и набързо отбеляза какви допълнителни детайли ще се търсят за тях. Когато стигна четвърта точка по степен на важност подреденият му ум бе прекъснат от колебливия глас на Възнесенка:
- Здравейте, може ли само да попитам нещо?
- Кажете.
Възнесенка влезе навътре в помещението и се приближи до масата. Тя се опита да надникне в листовете на масата, но Тотков ги преобърна. Щом видя това Възнесенка кокетно смигна:
- А може ли само да попитам?
- Кажете?
- Това клуб на воаьорите ли е?
- Ам...—Тотков огледа празното помещение и върна погледа си на заоблените форми на Възнесенка.
- А къде са всички останали членове?
Тотков прочисти гърлото си:
- Кажете.
- Аз точно за това идвам. Искам да ви кажа.
- Слушам ви.
Възнесенка се отпусна с въздишка на стола отсреща:
- Боже, какъв късмет. Не можете да си представите какво ми се случи днес! - Докато говореше Възнесенка подръпна блузата си така, че да се вижда рамото й и продължи да говори. - Влизам сутринта в полицията и те ми искат телефонния ми номер. Казвам имам си ЕГН, открийте ме в системата по моето ЕГН, а жената само повтаря „Кажете си телефонния номер“ и аз като се разядосах с модерните им глупости... Нямам телефонен номер! И оттам се започна цял ден... Как така съм нямала телефонен номер...
Тотков огледа голото рамо, а след това погледна към другото, защото там имаше дефект в шева на блузата. Въпреки, че Възнесенка избухна в непрестанен поток от думи тя много добре видя този поглед и бе готова на всичко само, за да бъде изслушана. Затова подръпна блузата отново и оголи и другото си рамо. Приведе се многозначително и продължи разказа си с още по-голяма страст. Тотков примигна и вдигна ръка:
- Защо нямате телефон?
- Добър въпрос. - И Възнесенка направо изригна. Стринката на лелята, която живее отсреща си счупила ръката...
И оттам сюжетността се разгърна така обемисто, че завърши три часа след като Тотков заспа с отворени очи на масата. Възнесенка нямаше как да знае за тези полицейски техники, и за да поддържа вниманието му активно от един момент нататък започна да се съблича. Тя можеше да чете и табелата отвън подчертано гласеше „Клуб на воайорите“, въпреки, че беше неправилно изписана. Когато остана почти напълно гола тя забеляза, че Тотков върти очите си по особено странен начин. Едното му око гледа в гърдите й, а другото му око следи устата й. Това малко я смути и тя реши, че в най-общи линии е казала по-същественото. Така в два и половина през нощта тя започна да се облича, което разбуди Тотков и той се облещи при вида на голата жена, която се бе обърнала с гръб към него и си поставяше сутиена.
- Ам...—Той заприигва объркано.
- Да, зная. Дълъг ден и много емоционална история. За шест часа успях да ви кажа само най-важното. А ако знаете вчера какво ми се случи! Ако не бързате мога да ви разкажа...
- Но... - Той понечи да й каже, че е облякла блузата си наобратно и замря щом видя, че е готова да продължи да говори.
- Ох, много се радвам, че можахме да си бъдем взаимно полезни. Направо щях да се пръсна от напрежение и желание да споделя!
- Но... - Тотков съжали, че заспа на протяжния разказ за мистериозния човек в парка. Сведе очи и Възнесенка доволна си тръгна.
Тотков излезе от клуба и се взря в табелите над двете врати. Ако той беше под прикритие кой още бе под прикритие в двата клуба? Сигурен беше, че ще го открие. Даде си сметка, че трябва да произведе още членове за клуба си и прошепна няколко имена:
- Иван Иванов, Петър Петров, Георги Георгиев, Ботко Ботков. Обичайните заподозрени...
Огледа тихата нощна улица и умислен тръгна към къщи.
