Христо беше на работа в една къща в Драгалевци. С него имаше още двама и в помещението зад гаража работеха над един сейф когато телефона му звънна.
- Можеш ли да говориш? – Георги звучеше доста развеселен.
- М... Да. На един обект сме, но приключваме след малко. – Христо продължаваше да работи като държеше телефона с рамото си.
- Ами, Ице, какво да ти кажа... Сега ми се обади Коки. Каза, че не си вдигаш телефона. Ти нали го нае да я следи. Имаш интересна изненада днес.
- Купила си е нова чанта от мола ли?
- Не. Била е на лекар. Бременна е.
Христо остави инструментите и се дръпна настрана.
- Я пак.
- Коки е влязъл при доктора. Тя чака бебе. Не зная кога успя да я свършиш тая работа, но честито.
- Ще ти звънна после.
- Чакай, има още... – Но Христо затвори телефона и като се изправи, вдигна си раницата и си излезна. Другите само го изгледаха.
Паркира колата и като тръгна по улицата на тротоара пред него една възрастна жена падна по лице. Той скокна и като я вдигна видя, че й бяха избити предните зъби.
- Добре ли сте? Какво чувствате? – Той я повдигна леко, но тя беше зашеметена от удара и несвързано говореше.
- Дъщеря ми работи тука.. Там... В тоя вход... Счетоводител е. Моля ви...
Той я повдигна и като я сложи да седне на една циментова саксия затича се покрай сградата и откри счетоводната фирма. Нахълта вътре и няколко жени го изгледаха изненадано.
- Майката на една от вас падна току що на улицата.
Една от жените скочи като ужилена и двамата изтичаха навън. Когато се увери, че вече не е нужен той продължи към апартамента на Джули. Тя имаше интересна новина за споделяне. А той беше изненадан от себе си колко е щастлив.
Когато му отвори той я прегърна мило.
- Изненада! – Подаде й цветята, които стискаше и влезнаха навътре. – Как беше деня?
- Съвсем нормален. Нищо интересно. – Отвърна му тя като отиде да сложи цветята във вода.
- Нищо интересно? Нищо? – Той я гледаше с любопитство, но тя само му се усмихна и седна до него. Обзе го страх. Не иска да му каже, защото знае, че е крадец и не го иска в живота на детето си ли? Или не иска да му каже, защото има друг? Или не иска да му каже, защото му няма доверие? Защо не казва нищо?
- Обичайното ежедневие. – Тя взе ръката му и я целуна. – При теб как са нещата?
Кръвта му се смрази. Беше сигурен, че няма друг. Защо не казва нищо? Да не би да има някакъв проблем? Или пък не го харесва.
- Харесваш ли ме?
- Да те харесвам? – Тя се засмя – Влюбена съм в теб. Какви са тия въпроси?
Може би трябваше да й каже какъв е. Може би беше време да свали картите. Сега вече не ставаше въпрос само за свалки и закачки, и за някакви игри. Беше готов да промени живота си ако тя каже. Само да каже и край.
- Аз... – Той хвана ръцете й и веднага ги пусна като разтърка лицето си с длан.
- Случило ли се е нещо? – Тя го погали по ръката.
- А-а-а... Не. Просто трябва да ти кажа нещо. Но ми е малко трудно. Истината е... – Той се запъна и тя се усмихна като прехапа устни. – Истината е, че работя като... Попринцип не мога да ти го кажа, но чувствам, че трябва да ти го кажа и понеже... Понеже искам да ми вярваш и да знаеш, че можеш да ми имаш доверие. Аз съм... Аз съм... – Той се засмя. – Поне една част мога да ти кажа и тя е, че работя под прикритие. Това е. Повече не мога да ти кажа.
- Под прикритие? Някакъв агент ли си?
- М-м-м... Не мога да ти кажа повече. Аз съм това, което виждаш. Ето ме. Това съм аз. Както ме виждаш. Няма друго.
Тя започна да се смее. Толкова бурно се засмя, че той се смути.
- Защо се смееш? – Той също се усмихна и на лицето му се появи онази красива тръпчинка. Но душата му беше много уплашена.
- Ти си очарователен! - Тя го целуна и той затаи дъх. Може би сега ще му каже?
- И аз имам да ти казвам нещо... – Той затаи дъх. - Ако искаш можем пак да разместим мебелите. Предният път се получи много добре.
- Добре ли се получи? – Той се усмихна и онази красива тръпчинка пак се появи. - А сигурна ли си, че е наред. В смисъл... – Той потропа с пръсти по канапето и я погледна въпросително.
- О, да... – Дръпна го тя. – Направи ме много щастлива...
Не иска да говори – помисли си той – Какво пък. Ще почакам.
Георги излезна от колата и вдигна ръце.
- Какво ти става? Цяла вечер ти звъня, ти не вдигаш?
- Бях при Джули.
- И? Каза ли ти голямата новина?
- Не.
Георги застана до него и като извади дъвка от джоба си предложи и на Христо.
- И сега какво?
- Нищо.
- Ами тогава може би трябва да ти кажа и останалата част от изненадата. – Той си пое въздух внезапно – Трябва да си вдигаш телефона като ти звънят хората. Какво ти става?! Гаджето ти е кука! Коки я е проследил. Работи към първо районно.
- Моля?!
- Моля не ами заповядайте. Всичките ще ни вкарат в пандиза заради тебе! И сега бебе! Как ще ти каже. Добре, че още не те е арестувала. Не зная как не ни е опандизила всичките!
- Не може да е полицайка. Не. Сигурен съм.
- На ти снимки. Гледай!
Христо взе телефона на Георги и започна да ги разглежда. Униформата, белезниците, пищова...
- Ужас...
- Ужас не, ами... Как можа да се забъркаш в това? Няма ли други жени в тоя град?!
- Казвам ти. Тази жена не е полицай. Мога да се закълна. Това е някакъв маскарад.
- Нищо. Ти й кажи, че си някакъв агент под прикритие, който гони мафиотите. Така ще й кажеш. И тя ще се обърка. Жените харесват такива опасни истории. И ако тя наистина е полицай ще изчака и ще те остави уж да си играеш ролята.
- Да й кажа, че съм агент? Под прикритие?! Ти сериозно ли?! – Христо го погледна и се усмихна.
- Да.
- Ти луд ли си. Някой ще ме запише и утре ще ме застрелят някъде.
- Спокойно. Всички знаят, че си крадец до мозъка на костите. Никой няма да го повярва.
- Тя защо да ми повярва?
- Защото ще иска татко за детето си. Затова.
Няма коментари:
Публикуване на коментар