Жътва, разказ Хелиана Стоичкова

 

Бъдеще, минало, настояще. В малката си чантичка съм събрал всичко, което човек може да поиска и не би искал да загуби. Събирам ги старателно. Взимам си от всеки който каквото ми даде. И от мъжа, който не обича фантастика, но всеки ден я живее. И от жената, която не обича съвременния свят, но активно се съобразява с всяка глупост, която й пласират. И от момчето, което си пилее времето на компютърната игра и от момичето пред огледалото, което си брои пъпките в очакване да стане жена. Всички те ми дават всичко, което имам.

А аз като един находчив търговец продавам го, пускам го на търг и го осребрявам. Вярно, една част по-скъпо, друга по-евтино – всяко време на всеки човек струва различно. В четвъртък отивам на борсата и всичко, което съм събрал го пласирам като топъл хляб.

- Ей, поета. Пак се размечта! – Чувам гласа на колегата ми как се опитва да ми развали удоволствието. – Отнесе се някъде!

- Отнесох се, където ми харесва. Гледай си евтините листи и не се закачай с най-добрите.

- Чухте ли го, вече се мисли за най-добрия.

- Не просто най-добрия. Бог съм!

Борсата отваря след минути, прав е. Малко съм се размечтал. Днес търгувам много скъпи акции, които придобих през последните дни и нямам търпение да ги развържа. Ето, че отвори.

Предлагам на клиента си бъдещето на малко генийче от Арканзас. Около 25 години от живота му. Доста скъп пакет от акции ако успеят да го осребрят правилно. Клиента ми мърмори нещо от другата страна, а аз гледам колегата си нагло в очите:

– Продадено!

- Предлагам миналото на вдовица от 15 години! – Чувам глас зад мен и аз започвам на свой ред:

- Предлагам настоящето на младо семейство с две деца...

И това продължава цял ден. Деня на търговеца. Така го наричаме. Обикаляме постоянно сред хората и им взимаме от където каквото можем. Един изкарал последните десет години в изплащане на апартамент – взимам му ги. Друг заложил следващите 4 дни от живота си на някоя игра, взимам му ги. Трети си заложил целия живот на някоя кауза – взимам му я.

Аз съм събирач. Номад съм. Постоянно се движа. И трябва да призная, че това, което хората захвърлят на произвола е безценно, но те просто не го знаят. Ако знаеха, че могат да продадат времето си по-скъпо нямаше да го пилеят толкова евтино, нали? Понякога им го изкупувам, понякога им го заменям, а понякога просто им го отнемам. Според това как са си подредили живота. Абсолютно всеки има някакво време за губене. Независимо дали ще го взема от миналото му пълно с грешки, настоящето пълно с необмислени действия или бъдещето изпълнено с очаквания и залози. Всеки е заложил на нещо и има какво да загуби.

- Твой ред е да поемеш новия за обучение. – Казва ми самодоволно колегата, като ми намига и кимва към едно красиво момиче. Тя стиска една чантичка и ме гледа самонадеяно.

- Тръгвай с мен. – Казвам й. – Извади късмет.

Тя се усмихва и тръгва с мен. Малко ми е подозрителна, но щом трябва да се обучаваме ще се обучаваме.

- Виждаш ли, ние сме случители на системата и имаме достъп до всички данни на всички хора. Ние можем да решим къде да ударим, кой срок да притиснем, от къде да извадим дивидент. Много рядко ти е разрешено да предложиш на човека частична договорка и това става само по твоя преценка, и само в ситуациите, в кото ти намираш, че това ще повиши стойността на времето му за последващо събиране.

- Разбирам. – Гледа ме тя и си записва.

- Ето този търговец. – Спирам я до едно магазинче и й посочвам магазинера. – Да го проверим. Какво виждаме за него? Ипотека на къщата, заем при лихвар, малък, не си заслужава. О, пенсионен фонд. Да погледнем, о! Ето я златната кокошка. Но чакай, сина му е в университета. Кое ще бъде по-доходно – да вземем миналото на този човек сега или да вземем бъдещето на сина му, но догодина. Разбираш ли процеса?

Тя само кима с глава и си записва.

- Питам те. Ти кое ще избереш?

Тя спира да пише и като сваля тефтера надолу ме поглежда.

- Хайде да го попитаме. Нека той избере.

- Само в името на обучението, - съгласявам се - само този път. Хайде да го попитаме. Нека те видим какво можеш.

- Здравейте господине, - заговаря го тя – пенсионната ви полица се прекратява поради неподаване на важен документ по директива 1463. – И от там се започва едно осукване, премятане, салта и крайния резултат. Линейката го изнася само 45 минути по-късно.

Гледам я колко безсърдечно го уби и ми става страховито. Взе му всичките спестявания и в един миг погаси полицата, защото той няма да може да я ползва.

- Признавам ти го, ти си едно ново измерение. Ние гледаме поне да остават живи.

- Вие сте динозаври. Скоро ще ви подменят всичките.

- Как така ще ни подменят? Хората, които ти видя в тази зала са сред най-добрите в света.

- Няма такова нещо. Вие сте неефективни, работите мудно, старомодни сте и не довеждате нито един процес докрай. Това вече не се котира. Искат се максимална ефективност, иска се кураж и хладнокръвие, които вие просто не притежавате.

- Аз ли не го притежавам?! – Обиждам се съвсем откровено. Аз, учителя слушам ученичката да ме наставлява. – Аз мога всичко. Аз съм източил толкова колкото ти за цялата си кариера няма да можеш.

- Сигурен ли си? – Отваря си тя тефтерчето и ми показва една цифра. – И това е само от периода на обучението ми.

Гледам я и примигвам. Срещу мен стои живо чудовище в тялото на красива жена. Вече даже не ми се струва толкова красива.

- Казваш ми, че си най-добрия. Гледам те как се перчиш. Я да те видим.

- Моля? – Възклицавам аз и я гледам как си рови в таблета. – Малка нахалница, как смееш да се обръщаш срещу своите. Това е против правилата.

- Казах ти, вие сте динозаври. Правилата вече са различни. Един по един ще си отидете. Нали си най-добрия. Къде са ти слабите точки, знаеш ли?

Ума ми прескача от проблем на проблем. Живота ми като на всеки човек е пълен с тях. Привеждам се към нея и я гледам право в очите.

- Допускаш огромна грешка. Да не си посмяла.

- Опа... – Възкликва тя като обръща таблета си към мене. – Изглежда не си отразил новата банкова такса за обработка на суми над 150 000 кредита. А формуляр 19 с декларацията попълни ли?

- Кое? – Гледам я недоумяващ. А тя само клати глава.

- Виждаш ли. Така се прави. За нищо не ставате. И аз съм много нежна в момента. Ако знаеш какви хора идват ще ти се завие свят. И сега ти предлагам една от онези рядко срещани сделки. Ще ти оставя една трета от времето, което си употребил, само от уважение, че съм това, което съм благодарение на твоите пропуски и грешки.

Присядам на тротоара и гледам хората. Знаех, че този ден ще дойде. Знаех го, но не знаех, че ще боли толкова много. Системата ме изтъргува. Като всички останали хора. А аз й дадох най-хубавата част от годините си да мачкам другите.

- Добре ли си? – Тя се навежда над мен докато се опитвам да върна въздуха в дробовете си. Направо ми го изкара.

- Върви, момиче, остави ме. Върви и не забравяй този момент. Той идва за всички.