Ани спря на ъгъла да купи кола и бонбони за да почерпи колегите си и се загледа в местната луда. Тя стоеше отстрани до едно дърво и хранеше с хляб едно куче. Беше сложила на главата си шапка, а под шапката се виждаше станиол и на места мазни кичури от косата й. Ани чакаше на опашката и докато изучаваше интересната картинка не се усети, че го прави много нескрито. Жената се обърна и я погледна право в очите:
- Вземи си куче.
- А... – Ани погледна смутено към кучето, което лакомо дъвчеше хляба. – Много ви е хубаво кучето.
- Благодаря. – отвърна й жената и като се приближи каза й заговорнически повдигайки вежди – Куче.
- Благодаря ви. – Ани се направи, че закъснява и затича към друг магазин. Притесняваше се да стои близо до странни хора. Създаваха й усещане, че има нещо нередно с нея. Не е достатъчно сърдечна, не е достатъчно разбираща, прекалено са луди, прекалено са чалнати. Може би са опасни. Не трябва ли да бъдат затворени, приютени някъде далече от останалите хора. Не за друго, но за собствената им безопастност.
Ани влезна в работата и прие всички поздравления за именния си ден. Остави чантата си на бюрото и докато наливаше колата усети как някой я дърпа за косата. Огледа се и като не видя никой около себе си даже се усмихна. И тя като лудите започна да си измисля някакви неща. Преди няколко дни пак така стори й се, че нещо я докосна по тила, а дни преди това я сърбеше неистово челото. Тя се засмя и седна на бюрото си, където я чакаше, въпреки празничното настроение, една купчина документи за контиране. Започна да въвежда фактурите и още на третата хоп някой я оскуба до слепоочието. Тя се завъртя и като не видя никой разтърка главата си и се подпря с две ръце на бюрото. Можеше да се закълне, че някой я пипа по главата, но не виждаше никой. Само за няколко мига я обзе онова паническо чувство за свръхестественото, онзи бесен ужас нощем, който ти крещи в главата, че не си сам и някой те наблюдава. Някой се е надвесил над теб и се взира с гигантското си око право в теб.
Хоп отново нещо я дръпна и тя много бавно се огледа. Стори й се с периферното зрение, че видя нещо, но само за миг й проблясна пред очите като оранжева светлина осукваща се като лиана някъде зад тила й. Тя стана права и се заоглежда. Замаха с ръце и отстъпи на няколко метра от бюрото като се вторачи в бюрото. Да не би... И в този момент я видя. Тънката оранжева светлина, която излизаше от чантата й и се осукваше във въздуха, търсеща да се закачи за нещо. Тя обърна очи към колегите си за да потърси помощ, но всички бюра бяха празни. Ами разбира се, че ще са празни. Обедна почивка. Защо такива неща стават винаги, когато си сам и няма кой да ти помогне. Светлината изчезна внезапно и Ани пак се обърна към бюрото си. Тя се приближи и като надигна чантата всичко се изсипа на бюрото. Телефона се плъзна по масата и спря до клавиатурата. Ето, че няма нищо.
- Ох, това е от кафетата. Много кафета пия. – Тя се засмя и в този момент хоп светлината се появи отново и се насочи право към нея. Ани отстъпи, а светлината продължи да криволичи право в нейна посока като се опитваше да докосне главата й. – А, няма да стане! – И като побягна тя излезна от стаята, след това излезна на стълбите и като видя, че светлината я следва и криволичи през помещенията право към нея отвори външната врата и панически побягна.
Тича до ъгъла, после тича още десетина метра и се спря. Чакаше да види светлината, но тя не се появяваше. Какво беше това нещо и защо вървеше след нея. Тя се хвана през устата и очите й изобразиха див ужас. Да не би да полудяваше... Може би халюционира, може би... И в този момент от един от прозорците до нея оранжевата светлина се показа и се насочи право към Ани. Явно беше търсила по-пряк път. Като я видя Ани така подскокна и изпищя, че да кажем, че всички хора по улицата я погледнаха е съвсем бледо описание. И като се обърна затича се без да гледа нито къде стъпва нито къде отива.
Прекоси булеварда между колите толкова уплашена, че двама трябваше да спрат внезапно за да не я сгазят.
- Ей, лудата! Гледай къде ходиш! – извика й един от шофьорите и в този момент някой се блъсна отзад в колата му. А Ани тичаше ли тичаше. Тя постоянно обръщаше очи назад и като мина две три преки спря и се загледа. Какво беше това нещо? Върна се няколко крачки и застана на последния ъгъл, на който зави. Може би успя да избяга. Тя се подпря с ръце на коленете си и задиша тежко. И в този момент хоп оранжевата змиорка изкочи вдясно от нея и се опита да се допре до главата й. Ани отскочи като опарена и пак хукна да бяга. На една пряка един мъж я спря и като я хвана за ръката й каза:
- Госпожо. Изглежда сте си забравили телефона някъде.
- Моля?! – извика тя в лицето му и дори не успя да го види що за човек е. Видя само хладният му поглед.
- Върнете се за телефона. Той ви е нужен.
- От къде знаеш, че не си нося телефона?!
- Върнете се обратно, моля, и си го вземете...
- Пусни ми ръката, бе изрод...
Тя побягна и тича толкова отчаяно, че зад поредния завой налетя право на лудата жена и се блъсна в нея.
- Извинете! – хвана се тя за ръцете на жената и аха да извика „помогнете ми“ осъзна кого държи и почти проплака – Не зная какво да правя! Преследва ме... Какво да направя? То се влачи след мене...
- Видяла си дявола! Тя е видяла дявола! – развика се лудата ехидно и Ани се отскубна и отново побягна. Видя една врата и като се мушна във входа изтича по стълбите надолу към мазетата и заблъска по една метална врата. Хвана дръжката и я залашка отчаяно, точкова отчаяно, че бравата поддаде и Ани се мушна вътре и затича още по-надолу по стълбите, където спря и застина долепена с гръб към една тухлена стена. Мазето беше влажно и тихо. Чуваше как диша учестено и това я уплаши още повече. Чуваше как някъде в дъното капят капки. Очите й трескаво гледаха към процепа на вратата – дали си измисляше, дали ушите й заглъхнаха от тичането или беше друго? Дали светлината нямаше да изкочи от някоя стена? Дали ще дойде отляво. Дали ще дойде отдясно. Дали няма да изкочи от пода? Или от тавана. Тя въртеше ужасено очи на всички страни и по лицето й започнаха да се стичат сълзи.
- Какво искате от мене?! Оставете ме на мира-а-а... – Извика тя и чу как нещо тропна в дъното на мазето. Сърцето й биеше толкова очестено, че като видя вратата да се отваря Ани простена и се срина на земята.
Събуди се просната на пода в мазето с нещо, което затискаше главата й.
- Спокойно. Това е мокра кърпа с малко станиол. Не ставай рязко.
Ани усети неприятна миризма и като завъртя очи видя носа на кучето заврян право в нея с оплезен език. То беше седнало и се беше надвесило над нея като старателно я изучаваше. Тя се надигна леко и сега видя и лудата на квартала. Попипа с ръка кърпата и понечи да я свали.
- Дръж я още малко там. – другата жена седна на земята и се подпря на отсрещната стена. – Мислиш ме за луда. Всички ме мислят за луда и не ми вярват. Но ти я видя, нали? Змиорката. Еднооката змия на дявола. Видя ли как те следва да се вкопчи в тебе?
- Какво е това нещо?
- Е... Какво е. Аз от къде да знам. Зная, че все вървеше след мене докато не се откъснах. Сега ме е страх да сваля шапката, защото не зная дали няма пак да се мушне в главата ми. – тя потупа с пръст по челото си – ето тука. Да се закачи като кабел за мене, като червей да ми рови в мозъка. Да ми човърка мозъчните клетки.
- Това ли прави?
- Аз от къде да знам какво прави. Работех в един магазин като продавачка и един ден го усетих как прониква в главата ми. Докосва ме, рови вътре. И като тебе побягнах и то все след мене. След няколко дни изчезна и после пак се появи от някъде.
- Какво е това нещо?
- Аз го наричам дявола. Те ми изписаха хапчета. Казват, че съм луда.
- Какви хапчета?
- Бели.
Ани сбърчи вежди, но осъзна, че отговора си е съвсем редовен.
- И пиеш ли си хапчетата?
- Виждаш ли да ги пия? – жената си посочи шапката и станиола на главата. – Забелязала ли си, че когато се къпеш ти става по-спокойно. Релаксираш някак. Все едно се откъсваш от проблемите и някак съзнанието ти се прочиства?
- Ами да. То е нормално, водата те успокоява.
- Водата му пречи да стои закачено за тебе, защото ти променя температурата и го обърква. То те познава по определени маркери, с които си записана при него и като започнеш да ги променяш те изпуска и трябав да те намери отново. И то те търси докато те намери.
- Да де, но какво е то? – И в този момент Ани го видя как се появи в дъното на мазето като ярка оранжева точка и скокна права. – Ето го!
- Бягай. И помни, колкото по-рядко те намира толкова по-рядко ще успява да те намери. Тичай! Тичай жена! И си вземи куче!
Ани се загледа за миг в светлината, която пълзеше право към нея като от филм на ужасите и внезапно се обърна към новата си позната.
- Куче пък защо?
- Как защо? Страшни приятели са.
Ани се засмя и като махна с ръка побягна нагоре по стъпалата. За няколко часа от счетоводител стана беглец от жълти енергийни змии. Ами сега? Тя излезна в задния двор на кооперацията и като се огледа попипа кърпата на главата си.
- Ще ме прощаваш, но това си е моята глава!
И прескочи оградата. Първата от много...
Няма коментари:
Публикуване на коментар