Двамата майстори пристигнаха на адреса на време и като влезнаха във входа качиха се на пети етаж с асансьора и звъннаха на вратата на апартамент 13. Отвътре се чу мъжки глас.
- Отключено е! – и те влезнаха като пристъпиха леко притеснено, защото обстановката беше доста разхвърляна и вехта. – Влезте, влезте. Ей сега ще дойда. Огледайте стаята. Стената с книгите трябва да се събори, както и тая другата до нея към съседната стая.
- Ще ви изчакаме да си свършите работата и ще ни покажете какво имате предвид.
- Ами аз мислех от тук да поговорим. А-а-а... Не съм облечен.
- Ами ще ви почакаме да се облечете.
- А-а-а... Не исках да се показвам, защото съм... Настинал малко.
- Не се притеснявайте. Не се боим от настинки.
- А-а-а... Истината е, че... Се страхувам да не ви уплаша. Аз съм призрак.
- Не се притеснявайте, господине, ние общуваме със всякакви хора. Няма да ни уплашите.
- Еми добре тогава... – и той се показа. Като го видяха двамата мъже леко отстъпиха назад. – казах ви. Леко съм мъртъв...
Двамата мъже се спогледаха и пак обърнаха очи към него. Вида му беше особен, всъщност изглеждаше доста прозрачен и някак празен, почти невидим, защото през него се виждаха книгите по рафтовете.
- Аз казвам да се махаме от тука. – започна единия мъж, но призрака се доближи до тях.
- Моля ви. Не мога да се оправя сам. Тази стена трябва да се събори. Разберете ме. Не ми трябват стени. Не ми трябват врати. Омръзна ми да минавам през руската класическа литература всеки ден. Не мога и да я преместя. Омръзнаха ми тези тухли. Искам да се махнат и тук да стане просторно и широко. Да се движа на където си искам.
- Господине, какъвто и да сте. Ако сте наистина мъртъв, къде са ви наследниците?
- Да кажем, че избягаха.
- Тоест апартамента не е ваш.
- Как да не е мой! Мой си е! – разлюти се духа - Винаги е бил мой и винаги ще бъде мой! Никой не може да ми го вземе! Само мой си е! Всичко тук е мое! Само мое!
- Добре, но на хартия е на наследниците ви. – заинати се единия мъж. – Как да ви съборим стените като не знаем собствениците какво ще кажат.
- Хич не ме интересува какво ще кажат! Мой си е! Аз казвам какво ще става тук! Само аз! – продължи разпалено призрака.
- Добре де – започна другия мъж – Прости ми за въпроса, но ти как ще ни платиш като едва ли имаш пари.
- Лесно. Имам злато. Ще ви платя във злато.
Двамата мъже се спогледаха и единия се засмя.
- Чакай сега. Ти като си призрак как ни се обади по телефона? Извинявай за въпроса, но ми е интересно. Ти не можеш да набереш номера, ти не можеш да вдигнеш слушалката... Не разбирам.
- А... Това беше съседа ми. Обещах му, че ако ви позвъни повече няма да влизам в апартамента му нощем.
- А през деня? – засмяха се. – Ще влизаш ли?
- От два до четири не. И обещах да не влизам в тоалетната му, когато е вътре. – духа се спря – Какво общо има това с ремонта? Дайте да си говорим за стените. Тия стени всичките трябва да се съборят. И това всичкото трябва да изчезне от тука.
- Слушай чичка... – започна единия майстор – Ние не искаме да бъдем нелюбезни, но няма да стане тая работа. Първо ти си мъртъв. Да кажем, че това не ни интересува. За какви ли хора не сме работили. Не може да ни спре. Но второ реално на хартия имота е на друг човек и утре ще кажат, че сме влезнали с взлом и сме откраднали и стените и вещите. Не, благодаря. И не на последно място...
- Трябва да бъде празно до девети. Важно е за мен. – прекъсна го духа.
- Ето, освен всичко бързаш. Виждаш ли, намери си други хора. Няма да стане.
- Вие не разбирате. Аз не мога да се оправя. Нищо не мога да свърша сам. Не мога дори да позвъня на други хора. Не разбирате нали... Един разговор не мога да проведа с някой, защото бягат от мен като подивели. Моля ви. Хич не ми върви с жените. Интересно ми е. Важно ми е.
- С кое не ти върви? – засмя се единия.
- Ми така като ме гледате от доста време съм сам тука. И изведнъж... Съседката от втори етаж. И тя седи самичка като мене. Вече 30 години. Мечтаела си да танцува. Има празник на девети. Моля ви се. Поканил съм я на танци и най-накрая ще си имам компания. Не можете да ме оставите самичък тука. Две седмици имам да се подготвя за танците.
Двамата мъже се спогледаха.
- Толстой няма ли да ти липсва като го изхвърлиме?
- Няма. Искам съседката.
Невероятно, но факт. Навиха се да му помогнат и за две седмици събориха всичко, което подлежеше на събаряне. Изхвърлиха всички вещи и апартамента остана на голи стени и няколко носещи колони. А през това време той танцуваше. Представяше си, че кани дамата на танц и после с огромна радост я въртеше между колоните. Явно наистина беше изкарал доста години сам.
Когато си тръгваха пожелаха му успех. Пък в крайна сметка досега не бяха работили за мъртвец. Беше си атракция.
На 9ти в седем тя влезна направо през вратата и остана много изненадана като видя празния апартамент.
- Специално за вас, скъпа госпожо, танцувална зала.
- Специално за мен?
- Да. Специално.
От долния етаж се чу приятна музика и като я хвана той я завъртя и затанцуваха. Каква радост се изписа в бледият й образ. Танцуваха часове и атмосферата беше магическа. Както някога преди 68 години тя се почувства отново жена, а той се почувства отново човешко същество. Усещане, което беше забравил и му стана приятно.
- Много ти благодаря за тази прекрасна вечер. – каза тя като му се усмихна. - Точно от това имах нужда. Вече мога да си отдъхна...
- Много се радвам. – усмихна се и той и в този момент тя изчезна. – Не-е-е...
Той замаха отчаяно. Във въздуха ли се разтвори? Той постоя няколко мига в някакво странно вцепенение и се обърна към мястото, където някога имаше библиотека и се опита да зарови лице в Достоевски...
Няма коментари:
Публикуване на коментар