Васил поиска сметката в ресторанта и преди да си тръгнат собственика, който му беше приятел, дойде да ги поздрави. Поднесе едно карамфилче на Ася.
- За най-любимите ми клиенти. Благодаря ви, приятели.
- Храната беше превъзходна! – Ася затрепка с мигли и по лицето й се появи онзи естествен руж, който не може да бъде имитиран и добит по друг начин. А очите на приятеля се изпълниха с топлина.
Васил и Ася тръгнаха покрай парка на път за вкъщи и срещнаха познат от квартала, който чакаше такси и докато дойде таксито ги заразпитва къде са вечеряли.
- А, хапнахме в един ресторант наблизо, но не ти го препоръчвам. – започна Васил - Пак беше сурово месото. Бе, вкусно е, ама какво да ти кажа...
Познатия скочи в таксито и Ася погледна Васил с недоумение.
- Ако не ти харесва храната защо през вечер ходим все там?!
- Харесва ми. – вдигна рамене Васил – Но ако почнеш много да го хвалиш ще се напълни с клиенти, храната ще започне да закъснява, ще трябва да вземе помощници и няма да готви той, а някой друг. Съответно няма да е толкова вкусно. Но това ти не би могла да го разбереш, нали. Ти все пак си естествено руса.
- Край! Това беше! Чашата преля! Лицемерен човек. Усмихваш му се, а после говориш неверни неща за ресторанта му. Ако само още веднъж те чуя...
- Какво? Какво ще направиш? Ще се покатериш на това дърво и ще викаш отгоре ли?
- Точно това ще направя! – и тя се обърна и като се хвана за един от клоните започна да драпа по ствола. Първоначално й беше трудно, но някак с повече късмет успя да се качи на първия клон.
- Ася! Спри се! Ти си ненормална! Какво правиш?! – развика се Васил, но после се засмя.
- Качвам се на дървото и ще викам отгоре! – тя се хвана за друг клон и продължи да се качва нагоре. – Ти няма да говориш така за нашите приятели!
- Какъв ти е проблема?! Полудя ли?
- Да, полудях! Омръзна ми от това твое лицемерие! – викаше тя.
- На мене ми писна от твоите сцени! Погледни се! Катериш се по едно дърво! Какво, любовник ли ти е?
- Не! Не ми е любовник, Василе! Приятел ми е! И не е в това въпроса!
- Така като те гледам не ти е само приятел! Карамфилче, десертче... Ясна си ми! Главата ще му откъсна! Ти си се катери. Давай още нагоре!
Тя се катереше, но клоните започнаха да изтъняват и тя се спря. Закачи си чантата на един клон и погледна надолу.
- Виж какво, Василе! Ако искаш да знаеш... – тя се огледа, но него го нямаше. – Василе! Върни се веднага!
- Друг път! – чу се от разстояние. – Ей сега ще ти пратя пожарната да те свалят.
- Василе! – тя прехапа устни. – Дявол да те вземе! Един скандал не мога да ти направя като хората! Омръзна ми от тебе! Всичко ти е такова! Правиш едно, говориш друго! И все някакви планове кроиш! И ме остави тука на дървото...
- Ми кой те кара да се качваш?! – той се появи отдолу. – Стой си там! Иди! Иди при твоя приятел. Да ти сготви нещо вкусничко! Или не, звънни му да дойде да те свали от дървото! Защо мене викаш!
- Ами ще му се обадя. И той ще дойде! – и тя бръкна в чантата си и извади телефона си от там. Загледа се в него. Как й се искаше пустия телефон сега да звънне и да е той... Но телефона никога не звънеше. Тя не смееше да му се обади. И как да му се обади. И какво ще му каже? Понеже... Защото... Ядосах се и се качих на едно дърво... Тя прибра телефона обратно в чантата си. – На който и да се обадя ще дойде!
- Ще дойде грънци! За какво се занимавам аз с тебе!... – Васил пак се отдалечи – Инат! Инат, бе! Ще ми се катери по дърветата...
И в този момент по алеята мина непознат мъж и като се спря под дървото вдигна нагоре очи.
- Здравейте. Всичко наред ли е? Този мъж притеснява ли ви?
- Да. Притеснява ме. Това е съпруга ми.
- Ясно. – усмихна се непознатия - А имате ли нужда от помощ за да слезнете?
Ася се огледа и внезапно вечерта й се видя много тъмна, клоните много тънки и страховито редки. А-а-а... И тя се разплака.
- Господине! Господине! Жена ви плаче горе на дървото!
- Да плаче! Да не съм я качил аз там!
- Видно е, че сама се е качила. Но не мисля, че ще слезне сама.
Васил се спря и като въздъхна тръгна обратно. Като стигна долу видя забавлението в очите на непознатия и се ядоса още повече.
- Слизай! – викна той.
- Не мога! – викна тя.
- Тогава защо се качи?! – викна по-силно той.
- Защото ме вбеси! – викна още повече тя.
- Може би трябва да се качите и да й помогнете. – погледна го непознатия като се усмихна широко – Преди да падне.
Васил стисна устни, побеля, почервеня, почерня и гневен, направо издивял хвана клона и започна да се катери нагоре. Стигна до Ася и леко полеко двамата слезнаха до долу. Още щом стъпиха на земята непознатия я погледна широко усмихнат.
- Като планинска сирена сте. Пъргава и красива!
- О, много ви благодаря! – усмихна му се тя, но нещо в нея трепна дълбоко дълбоко. Той коза ли я нарече току що или й направи комплимент? – Ей, забравих си чантата горе...
Васил тъкмо се пусна от клона и като го чу обърна се и я погледна с дълбок ужас.
- Къде?
- Там горе.
- Защо!? Защо, подяволите, я забрави горе?!
Но отговор нямаше. Тя се усмихна кокетно на непознатия и се загледа във върха на обувките си. Беше ги одраскала малко. Като вдигна очи Васил все още я гледаше бесен.
- Любовник ли ти е?!
- Не, ти казах. Нямам нищо общо с него! Ако имах щях да ти кажа.
- Да, бе, да. Ще ми каже тя... – и Васил се хвана за клона и започна да се катери пак нагоре.
- Имате друг мъж? – засмя се непознатия.
- Не, но как ми се иска само... – отговори тя като гледаше с особен поглед към мъжа си.
- О, веднага ще ви уредя. Ето ме. – плясна с ръце непознатия, а тя го погледна с отворена уста и викна към мъжа си.
- Василе... Какво се моташ там горе!?
Няма коментари:
Публикуване на коментар